El jardinero y la muerte

by Georgi Gospodinov, Gueorgui Gospodinov, María Vútova (Translator)

«Mi padre era jardinero. Ahora es jardín.» En El jardinero y la muerte, Gueorgui Gospodínov nos sumerge en los interminables meses durante los que, día tras día, vio cómo se iba apagando la vida de su padre. Mientras este moría a su lado consumido por la enfermedad, Gospodínov le sostuvo la mano hasta que llegó el fin. Y aun en su lecho de muerte, para él seguía siendo el más alto, el más guapo, el más amable. Seguía siendo su padre. Entre los campos de fresas de la infancia y el inevitable adiós, Gospodínov teje un relato íntimo sobre el duelo y la memoria. ¿Cómo se despide una vida en sus últimos días? ¿Cómo se enfrenta un hijo al derrumbe del héroe que lo protegió? ¿Seguimos existiendo si se va la última persona que nos recordaba como niños? ¿Y cómo afrontamos la ausencia de quienes nos hicieron ser quienes somos?

Este no es un libro sobre la muerte, sino sobre el dolor de presenciar el final de una vida. Es una historia sobre padres e hijos, sobre la peculiar cultura del silencio que a menudo los envuelve y que puede teñir incluso los vínculos más profundos. Un mutismo que marcó de un modo irónico la vida del autor, ya que su padre fue un hombre muy callado y, a la vez, un sublime contador de historias.

Genres: Bulgarian Literature, Fiction, Bulgaria, Contemporary, Novels, Literary Fiction, Philosophy

224 pages, Paperback

First published August 27, 2024

About the author

Georgi Gospodinov is a writer, poet and playwright based in Sofia, Bulgaria. He studied Bulgarian Philology at Sofia University. Later he defended a PhD on New Bulgarian literature with the Bulgaria Academy of Science's Institute for Literature. He is one of the most translated Bulgarian authors after 1989. He published the first Bulgarian graphic novel The Eternal Fly (Вечната муха).

Profile in Bulgarian: Георги Господинов.

Reviews

[Anastasia Dilova · Rating 5 out of 5]

Не съм сигурна какво да напиша. Не съм сигурна, че и трябва да поставям оценка. Това не е книга, а гръдният кош на Георги разтворен. И подобно нещо не може да бъде оценено със звездички.

[Цветозар · Rating 5 out of 5]

Очаквах роман, тъй като някои книги си купувам без да чета каквото и да е за тях, получих вместо това един помен. Винаги ми е било неловко да говоря с хора, които са претърпели загуба, сякаш няма какво да кажеш. А намирайки се в обуквите на такива хора, дилемата е съвсем друга - трябва да кажеш нещо. Споделената скръб е по-лека, а един живот се помни с добрите дни, не с последните. Мисля, че всеки баща би мечтал да бъде запомнен както Господинов помни своя.

Лека му пръст.

[Alena Kharchanka · Rating 5 out of 5]

Cuando empecé este libro, sabía —más o menos— lo que me iba a pasar. Por eso lo cogí de puntillas, con miedo.

Mi padre murió hace siete meses. Murió de lo mismo que el padre de Gueorgui. Casi el mismo día, con un año de diferencia. Y termino de leer este libro hoy, el día en que mi padre habría cumplido 66 años.

Ha sido una lectura bella, desgarradora, dolorosa, asombrosa y tristísima. Me he sentido recibida en todas sus páginas y en casi todas sus épocas, porque yo también viví el socialismo soviético. Y también escuché las historias que escuchaba Gospodínov.

La diferencia está en que él pudo coger de la mano a su padre moribundo, y yo no. Él pudo escuchar sus últimas palabras, y yo no. Su padre estuvo cuerdo hasta el final; el mío, no.

Su padre era jardinero y ahora es jardín. Mi padre era piloto y ahora es cielo.

Yo tampoco sé qué hacer, Gueorgui. Ni siquiera sé cómo seguir con normalidad después de leer tu libro.
Cómo despedirme de él.

[Viktoria · Rating 5 out of 5]

болезнено имах нужда от тази книга, както не съм имала нужда от друга

[Невена Дишлиева-Кръстева · Rating 5 out of 5]

Колекционирам романи за бащи. Чета настървено Пол Остър, Хишам Матар, Филип Рот. Но романът на Георги ми е по друг начин свиден, мисля, че е от друг калибър. Защото освен характерната за този романов поджанр – роман за бащата – изповедност и съкровеност, оставя пространство за свързване между пишещия и четящия. Защото е написан едновременно с обезоръжаваща искреност, без да спестява нищо от болката и тривията, но наред с това съдържа и онези смешни истории за спешни случаи, с характерното за Жоро естетско спокойствие, съчетани с висока литературна изкусност и начетеност. За мен този роман е есенцията на всичко написано от него досега – вътре ги има лабиринтите, паметта, оцеляването чрез разказване, списъците, макар и този път по-тъжни, вкусовете и ароматите, мухите, крепостта на детството, физиката на всяка тъга. Тефтерите. Има и свенливо надзъртане към личния живот на една публична фигура, с парадоксите, които носи известността – като онзи нелеп случай, в който лекарят съобщава страшната диагноза и след това моли за автограф за жена си. С известно неудобство. И много още, разбира се, но всичко е дестилирано до най-най-основната му съставка – съ-причастието, споделянето като начин за преодоляване на скръбта. Книга, която сякаш ни казва: „Аз ще намеря сили да понеса скръбта, стига да я разкажа“. Бащата, тази Шехерезада, като разказвач. Неусетно, меко и светло, авторът ни е прекарал покрай крайъгълни литературни камъни, концепции за смъртта, парчета народопсихология, поколенчески характеристики на споделянето (по-скоро несподелянето), лични и не толкова лични митологии, Борхес и Бащата са обитавали общо споделено пространство, в което и двамата са ни казали едновременно: „Няма страшно“ и „Don’t be afraid“. Изкусният разказвач на тази история, откъснал се от личността Георги Господинов, владее романовата композиция, борави изкусно с ритъма, забързва го или го забавя, отлага неизбежното, вкарва ни в странични коридори и така постепенно ни подготвя, с грижа. Разказва, на живот и смърт разказва, защото спре ли, всичко ще се срине. И защото чрез споделения разказ ни дава възможност да си кажем, ето, аз не успях да се сбогувам подобаващо, не бях достатъчно осъзната, докато ми се случваше на мен, сега ще наваксам през теб. И ефектът е поразителен. След два прочита – един още в работния вариант на текста, и още един в книжното тяло – мога да кажа, че раздялата с баща ми изсветля с още един нюанс. Късмет е на родния ни език да я има тази книга, този разказ, в който празнуваме живота на бащите си. Той допълва и надгражда историите, събрани в сборника „Бащите не си отиват“. И още веднъж ни напомня, че сме деца на родителите на всичките ни приятели - а дори и на всички хора, с които сме братя и сестри по съдба. И че уталожването на скръбта е дълъг, но все пак възможен процес.

[Talkincloud]

Nikt nie pisze tak pięknie i przenikliwie jak Georgi Gospodinow, uwierzcie mi. Do tej książki mógłbym przekonać Was jednym zdaniem, którym rozpoczyna tę historię: „Mój ojciec był ogrodnikiem. Teraz jest ogrodem.”

„Ogrodnik i śmierć” to coś więcej niż opowieść o umieraniu – to subtelna medytacja o przemijaniu, czuła próba oswojenia smutku, która nie ucieka w patos, lecz zakorzenia się w codzienności. Śmierć w tej narracji nie zjawia się jako dramatyczne wydarzenie, lecz jako nieuchronność – powolna, milcząca, jak nadciągająca burza, której nie można zatrzymać.

Lektura Gospodinowa przywołała we mnie „Bliskich” Annie Ernaux. Oboje – choć zakorzenieni w różnych tradycjach literackich – dzielą podobną czułość spojrzenia. Potrafią z niezwykłą lekkością uchwycić to, co z natury nieuchwytne: cień wspomnienia, zapach pokoju, ciszę między słowami.

Autor zagłębia się w osobiste doświadczenie choroby i odchodzenia ojca, wracając myślami do obrazów zapisanych w pamięci – tych drobnych, codziennych, które z czasem okazują się najważniejsze. Rozdziały tworzą mozaikę wspomnień, emocji, intymnych retrospekcji – to dzięki nim Gospodinow odsłania przed nami kawałek swojej duszy. Spina je w całość metafora ogrodu – żywego archiwum, w którym zapisany jest rytm natury, trwania i powrotów. Ojciec uprawia ziemię, ale w tej samej ziemi zakorzeniona jest pamięć.

Tak jak „Fizyka smutku” i „Schron przeciwczasowy”, ta powieść poruszyła mnie do głębi, choć w zupełnie inny sposób. Gospodinow nie konstruuje tu wielopiętrowych struktur czasowych. Zamiast tego zanurza czytelnika w przestrzeni emocji. To opowieść kontemplacyjna, skupiona na tym, co najprostsze i jednocześnie najtrudniejsze – godzeniu się ze stratą.

„Ogrodnik i śmierć” to książka, którą się czuje, nie tylko czyta. Zostaje w człowieku długo po lekturze. Zdecydowanie warto!

[Милен Огнянов · Rating 5 out of 5]

Най-добрата книга, която ще напише Господинов. Някъде около Коледа баща му е починал. Синът вдига такъв паметник от думи, че сълзите на читателите му години наред ще поливат цветята на гроба. Ботаниката на смъртта след физиката на тъгата.

[Gabriela Tsvetanova · Rating 5 out of 5]

Не знам как се поставя оценка на болката и личното усещане на някого от загубата, но тази книга за мен заслужава безапелационни 5 звезди. И тази книга няма претенциите да търси оценка. Може би затова получава само най-високите такива.

Това за мен е роман-изповед. Роман-терапия. Лекувайки душата си, Георги Господинов, без да го търси, лекува и нашите болки, травми и скръб. Всеки познава загубата, но толкова рядко тя бива назована с най-тежките и мъчни детайли, свързани с нея. Всичко си е излял Господинов. Дори моментите, които принципно никой не споделя. Дали от уважение към починалия или от желанието да ги потиснем дълбоко в себе си и да забравим по-бързо.

В нашата народопсихология не се говори за смъртта. Децата се изолират от нея. Нямат място на помени и погребения. Докато не дойде един ден, в който детето вече е възрастен и не знае как да помогне на умиращия си родител, не знае как да го погребе и се налага да научи всичко, минавайки през един от най-тежките моменти в живота си.

Тази книга успя да назове с думи какви емоции минават през главата на човек, когато болката от загубата е твърде силна и когато думите не стигат. Имах нужда от нея и съм сигурна, че много други са имали същата тази нужда. Радвам се, че Георги Господинов е видял смисъл в този роман и го е издал.

[Maria Yankulova · Rating 5 out of 5]

Имам ли право да чета тази така интимна изповед, това спомняне, обживяване на бащата? На 202 страница намерих покой и отговор - “Мен пък само писането ме спасява.” Сигурна съм, че книгата прави същото с безброй читатели, в чиито ръце попада! Адмирации за всеки работил ��о нея!!!

“Тази книга няма лесен жанр, трябва сама да си го изобрети. Както смъртта няма жанр. Както животът. А градината? Може би тя самата е жанр или събира всички остнали в себе си. Елегичен роман, роман мемоар или роман градина. Все едно е за ботаниката на тъгата.”

[Metodi Markov · Rating 1 out of 5]

За угасването на бащата има велика книга написана, поне според мен - "Татко" от Уилям Уортън!

Отделно, накъсаните и фрагментирани изречения на Господинов ме дразнят доста. Безкрайните повторения също. Сухо като пясъците на Сахара…

Dnf на 55 страница.

Но самото издание е чудесно оформено, корицата е топ! Българските книги и читателите им имаме голяма нужда от красиви нюанси.

[Preslava Peneva · Rating 5 out of 5]

Прегърнете бащите си малко по-силно днес.

[И~N · Rating 5 out of 5]

Няма как да се напише отзив за тази книга. Няма как и да не се.

Езикът в тази книга се движи с подобен, бавен, съзерцателен ход между лехите на паметта. Плътта на текста криволичи и се огъва около тежкия център на липсата, който смачква с гравитацията си всички импресии и истории, кондензирани ядра насочени към огромния център, който пропито обхваща всички малки текстове в една монолитна лекота.

В бавната протяженост на летния следобед и цялата палитра светлини, от пладнето до привечерието на свършващото лято, от немотата на най-силния пек до смълчаните интервали сред ниския полет на птиците след залез, текстът се разлива между вътрешния монолог, който опитва да събере историята в потока на едно разширено време …

Цялото ревю е тук:

https://blogofivan.com/2024/08/26/gos...

[Antonio Luis · Rating 4 out of 5]

Pues lo ha conseguido, una narración elegíaca memoria-jardín trascendental y liviana.
Podría leerse como un poemario en prosa.
Hasta la primera mitad no me convencía, me sentí incómodo, lo que escribe es real e íntimo, es decir, la enfermedad y muerte de una persona real, su padre, y pensé que no tenía necesidad de venderlo en el mercado editorial, pero es mucho más, y cada reflexión te va dejando un poso.
Es además un testimonio generacional, unas memorias de infancia con detalles biográficos que muestran su época, y sobre todo muchas reflexiones muy bellas sobre la vida y la muerte, el amor, la familia: la naturaleza humana.

[Molinos · Rating 5 out of 5]

«Mi padre era jardinero. Ahora es jardín»

Con esta frase empieza la que ha sido la mejor lectura de estos 182 días. A principios de junio fui a la presentación de Refugio, de Eva Morell y mientras brujuleaba por la librería, esperando a que empezara, encontré El jardinero y la muerte de Gueorgi Gospodinov. En su día leí Física de la tristeza que me encantó y Novela natural que me gustó menos pero que, aún así, me pareció una lectura más que interesante. Quería volver a él y ¡madre mía! Vaya regreso.

«Aparte de todo lo demás, mi padre lograba convertir cada terreno en un jardín, cada casa en un hogar. Esa es una maña especial. Cada piso de alquiler al que nos mudábamos, y nos mudábamos a menudo, quién sabe por qué, siempre acababa volviéndose hogareño. Por eso ahora, me siento sin hogar. Nunca olvidaré cómo se las apañaba incluso para transportar su jardín con nosotros. Desenterraba con cuidado los bulbos de los jacintos, los narcisos y las linarias, de las peonías, los tulipanes, tenia unos tulipanes favoritos, holandeses, de color azul oscuro, de los que jamás se separó y que volvía a plantar en cada jardín de cada nuevo hogar. Me pregunto si las flores no son realmente los periscopios secretos de los muertos que yacen bajo ellas observando el mundo a través de sus tallos.»

Este breve ensayo que Gospodinov escribió después de la muerte de su padre aunque empezó a tomar notas durante sus últimos meses, esprecioso. Muy triste pero de una impresionante belleza. Me gustan los libros sobre el duelo, siempre me han resultado reconfortantes, como una manta vieja en el brazo del sofá con la que te tapas cuando tienes frío o estás triste o quieres chocolate y no tienes en casa. Gospodinov habla del duelo y también retrata la muerte. Consigue ser poético, tierno, llenar cada palabra de sensibilidad, evitar la cursilería. Cuando es necesario no evita la crudeza de las miserias de la muerte para no convertir la agonía en una publicación de instagram. Es un libro que define la tristeza reconfortante, la bonita, la que se acepta como inevitable y se navega. Y es también un ensayo sobre los lugares, sobre las casas. En una época en la que cada vez es más difícil tener una casa, un hogar, un techo bajo el que saber que estás a salvo, me ha parecido un bonito homenaje a cualquier espacio que nos hace sentir seguros.

«Pienso en la última vez que estuve aquí, en la casa del pueblo, cuando él aún vivía, fue hace solo dos meses y pico, en octubre. Las últimas rosas estaban echando flores. Las dalias junto a la valla ganaban altura y mi padre las señalaba orgulloso, dos meses después algunas de ellas yacerían sobre su tumba. Camino ahora por el patio de diciembre y veo que las primeras señales de abandono empiezan a notarse. Las púas del pino ruedan por la veranda, unas hojas antiguas se pudren en el rincón (él no lo habría permitido). No solo las personas no pueden vivir sin las casas; las casas tampoco pueden vivir sin sus personas»

No quiero contar mucho más porque cualquier cosa que diga sería poco. Para mí , El jardinero y la muerte es un libro imprescindible para entender la muerte, el luto y también, y ,sobre todo, para entender quienes son nuestros padres y cómo los vemos. Dos cosas que no son iguales y que muchas veces olvidamos.

He doblado muchas esquinas y copiado muchos fragmentos. Entre ellos, este:

«Nunca volvemos a sentirnos tan seguros como en brazos de nuestros padres»

[Zeynep T. · Rating 5 out of 5]

Georgi Gospodinov babasının kanser hastalığı teşhisi alması, sonrasında vefatına giden süreci, genel olarak babanın kaybı ve baba çocuk ilişkisini kaleme almış. Çok yıpratıcı geçen hastalık sürecinin bıraktığı acıları ve yas sürecini edebiyata ve biraz da mizaha sığınarak atlatmaya çalışıyor. Yazar ölümün karşısına babasının en büyük mutluluğu olan bahçeciliği koymuş. Her Georgi Gospodinov metninde olduğu gibi hüzünlü ve şiirsel bir anlatım var. Yazar kurmaca dışına yaklaştığı oranda güzelleşiyor kitapları benim için. Babası huzur içinde uyusun. Oğlu harika bir şekilde ölümsüzleştirmiş kendisini. Beğenerek okudum, tavsiye ediyorum.

Not: Kitap ülkemizde yeni yayınlandı, ben İngilizce çevirisinden okudum.

[Irina Dimitrova · Rating 3 out of 5]

Харесвам много "Физика на тъгата" и "Естествен роман", но лекото нагарчане, започнало с "Времеубежище" в този роман направо лъха на гранясало. Продължавам да чета книгите му, защото наистина владее езика, пише много премерено и красиво (а и да се изкарам интелигентна, някак Георги Господинов предоставя необходимата доза престиж, която няма как да получиш от книги за психопати и чудовища, каквито обикновено чета).
Аз също съм загубила баща си и не мога да отрека, че на места Господинов уцелва струни, които резонират с моите собствени преживявания. Някои от словесните артикулации наистина са приятни.
“Музей на всекидневието” е добро попадение. Така се чувствам и аз сред вещите си, когато се чудя какво ще правят децата ми след мен с тях. Дано изхвърлят всичко и да започнат на чисто. Кой знае какви глупости ще запазят. Както и да е.
Но темата за миналото, носталгията и наново изживените спомени вече започва да ми звучи изсмукано от пръстите. Може би това е, което ме дразни — усещането, че Господинов е заклещен в една и съща времева капсула, че всеки негов нов роман е поредна итерация на едно и също. Съжалявам, но това е моето мнение - типичното българско произведение с привкус на комунизъм, посткомунизъм, упадък и тъга. Социалистическата реалност винаги се прокрадва като лош послевкус, а опитите да се създават крилати фрази като „Смъртта е череша, която зрее без теб“ и “Как ще смъртея” само подсилват усещането за насилствена дълбокомисленост.

[Aya · Rating 5 out of 5]

Безапелационни пет звезди! Повече скоро.

[Lyubov]

Няма брой звезди, които биха могли да оковат тази книга в някаква оценка, рейтинг или класация.

[Ипек Гюнай · Rating 4 out of 5]

“Децата се целуват само докато спят,
за да не се разглезват..
така казваха по тези места.
Балканска патриархална простотия.”

[Велислав Върбанов · Rating 5 out of 5]

„Градинарят и смъртта“ е изключително красиво написана тъжна история... „Умиротворение, Омиротворение“

[Стефани Kalcheva]

Всички вече са написали вс��чко за книгата, аз нямам сякаш какво да добавя. Затварям последната страница едновременно с тъга и утеха.

[Любен Спасов · Rating 4 out of 5]

„Градинарят и смъртта“ за мен е най-четивната книга на Георги Господинов.

Това е третият опит да го чета и за щастие той беше успешен. Много се чудих дали да посегна – след две катастрофи с автора не ми се рискуваше, но „Градинарят и смъртта“ е най-доброто, което съм чел от него.

Първата половина на книгата се усеща като изповед. Разказ за един живот и неговия край. Сякаш с Георги Господинов бяхме седнали в някое кафен�� и той ми разказваше за баща си, неговия живот, шегите, които е обичал да разказва и уроците на които го е научил. Научваме за последните му месеци на този свят, колко се е мъчил и как самият Господинов е преживял този период. Четем и за смъртта – както в конкретика за бащата на автора, така и разсъждения по темата като цяло.

Книгата е тежка. Независимо дали си загубил някой от родителите си или не. Но има моменти, в които авторът ме накара да се замисля за някои изказвания към моите родители; поведение в дадени моменти; реакции спрямо тях.

Втората половина на книгата обаче не ми допадна. Там Господинов отново изпада в самоцитиране, философски разсъждения и леко доскучава. Тук книгата вече започва да прилича по писане на предните му книги, а аз очевидно досега не съм се разбирал с Господинов по тази линия и затова не мога да му дам пълните 5 звезди.

Но като цяло бих препоръчвал тази книга, защото наистина е различна, истинска, смислена. Хареса ми искрено.

[Sonya · Rating 5 out of 5]

Какво майсторство от Георги Господинов и каква сила! Не може да се опише, трябва да се преживее.
Не знам как въздейства тази книга на хора, които не са преминали през подобна загуба, но мен едновременно ме прониза в сърцето и ме извади от дълбока дупка. След като баща ми почина преди 4 месеца, всичките ми опити да намеря спасение в книгите бяха неуспешни. Беше ми трудно да чета каквото и да било. Но се появи “Градинарят и смъртта” и ме спаси. Докато я чета, сякаш си говоря с татко и му споделям мислите си, които толкова много се припокриват с тези на автора, но аз никога не бих могла да ги изразя така ярко, красиво, силно.
За мен това е една от най-значимите книги, които съм чела през живота си. Тя показва по безапелационен начин невероятната мощ на литературата.

[Victoriachaser · Rating 5 out of 5]

Живо, пулсиращо доказателство за изумителната способност на Георги Господинов да превърне една умопомрачително лична история в обща и споделена такава. История, която е и мемоар, и роман, и поезия за утехата, болката, страха, но и за надеждата в най-безнадеждните и безвъзвратни мигове. Няма жанр за тази история. След нея има само тишина и благодарност, че той я е откъртил от себе си, дал ни я е и ние я съпреживяваме заедно по целия свят, всеки в собственото си времеубежище.

[Cristina (bibliotecadepueblo) · Rating 5 out of 5]

Siempre me cuesta mucho reseñar libros como éste, libros que son tan personales e íntimos que nos tocan de forma diferente a cada uno.

Hace 3 años que perdí a mi madre. Temas como la muerte, el duelo, la tristeza y el vacío que deja algo así me llaman mucho más desde entonces, así que un libro como "El jardinero y la muerte" entenderéis que tenía que caer en mis manos.

Siendo totalmente sincera, me esperaba algo parecido a "El verano en que mi madre tuvo los ojos verdes", pero la experiencia ha sido totalmente diferente. La prosa de Tatiana era mucho más dura, cruel por momentos. Gospodínov es todo belleza y sensibilidad. Su prosa es como un abrazo. Se me hace muy difícil describir con palabras lo que he sentido leyéndole.

Sí que es verdad que hacia la mitad del libro baja un poco de intensidad pero a mí me ha parecido una joya de cinco estrellas, como podéis ver. No le cambiaría nada. Y lo recomiendo sin dudarlo.

Este libro es claramente una carta de amor a su padre, un homenaje inmortal. Un recuerdo de que aquellos que se han ido nunca se van del todo. No si los seguimos recordando.

No hay nada que temer.

[Riccardo Mazzocchio · Rating 2 out of 5]

Non è facile scrivere dei propri cari e di quando se ne vanno. L'autore si concentra sulla figura del padre. Il risultato è un racconto monocorde anche se fatto di tanto quadri, anche se volutamente ricercato in alcuni punti che a me non ha convinto nè toccato proprio perchè confezionato in modo troppo personale e poco estrapolabile.

[Елиана Личева · Rating 5 out of 5]

За тази книга не може да се пише, просто трябва да се преживее.

[Nadezhda Ivv · Rating 5 out of 5]

Никой не умира истински, докато има кой да го носи в сърцето си.
Да го извиква в мислите си.
Да го споделя и съживява с думите и делата си.
Да разкаже история.
Да полее градина.
…..
Споделянето е върховен акт на човеколюбие.
С-поделям.
Да споделиш. Да олекнеш, ти самият.
Да облекчиш и другия, споделения, а с него - и себе си.
Отново.
Да пуснеш в най-личното си пространство,
в най-слабия си момент, в най-голямата си болка
друг,
който вече е там,
сам,
в неговото пространство, неговата слабост, неговата болка.
Да хванеш ръката му. Да с-поделиш самотата му.
Споделям.
.
Поклон!

[Nikolay Georgiev · Rating 5 out of 5]

Дълбока, лична и в стила на Георги Господинов, тази книга е едновременно разголване на душата и размисъл върху човешкото съществуване, вплитайки носталгия, загуба и любов в една незабравима литературна творба.

[Габриела Тодорова · Rating 5 out of 5]

Последната ми прочетена книга за 2024 година тотално ме разби. Много плаках, може би, защото се припознавам в историята.

"Човек погребва многократно родителите в главата си."

"Дървото беше живо, макар по клоните му да висяха толкова мъртви."

"Порастването отдалечава и смалява."